Синдром на родителско отчуждаване - признак за сериозен родителски дефицит!
Синдромът на родителско отчуждаване се среща често в психиатричната и психологичната литература, той не е нозологична единица, не е заболяване в тесния смисъл на думата. Но това не означава, че трябва да се подценява, щетите от него никак не са за пренебрегване. Разпознава се сравнително лесно дори и от неспециалисти в областта но само опитните специалисти по психично здраве знаят тежките последици от него върху ранимата детска душа. Той възниква, когато единия от родителите или значим възрастен, който полага основни грижи за детето, не приема правото, необходимостта и нуждата на детето да има здрава връзка и да бъде обичано и от двамата родители. Той е сценарий с лош край при развод или раздяла на родителите, и при съдебни битки за родителски права. Среща се при високо конфликтни разводи или раздели между родители или настойници и е вид насилие спрямо детето, с тежки проспективни последици. Това е една война, в която детето се оказва жертва, защото то е изцяло зависимо не само психически но и физически от грижите включително и от задоволяването на основните базови потребности, които полага за него родителя или настойника, който го програмира.
Синдромът на родителско отчуждаване /PARENTAL ALIENATION SYNDROME/ или накратко PAS е създаване на единствена взаимовръзка между детето и единия родител, като се отхвърля другия родител. Това причинява страх, тревожност и хроничен стрес, постепенно детето губи желание да се среща с другия родител, с когото не живее. Става често чрез съзнавана /много рядко тя не е такава/ манипулация и програмиране от страна на родителя, който го отглежда. В периода от 3 до 9-10 годишна възраст детето е особено податливо и уязвимо на PAS, защото мисленето е все още конкретно-образно, не е критично и не може да направи разлика и да тълкува несъответствие между това, което се казва и самото то възприема. Често преобладава депресивност при тези деца, объркване, тъга. Тези астенични емоции биват след известно време заменени, след успешното им програмиране, от емоции от стеничния спектър, най често гняв към другия родител или настойник, това може и да е баба, дядо или някой значим възрастен. Тази амбивалентност формира след време емоционално неустойчив юноша или младеж, нездрав не само емоционално но и с размити граници на едно от важните неща - доверието към света и самия себе си.
Често поради своята безпомощност и ниска самооценка, единият родител постепенно почва да вменява на детето, че другия родител е лош. В тази ситуация той влиза в ролята на „отчуждаващ”, тенденциозно упражнява манипулация върху детето по отношение на другия родител, като постепенно той влиза в ролята на „отчужден”.
Най- често се започва с разсейване на комуникацията между дете и родител, не се позволяват телефони обаждания на детето, редуцира се физическият контакт. Това става постепенно например чрез късно идване на определен режим на свиждане, включването на различни оправдания, ангажименти, забравяне, различни болести и т.н. Това разсейване обхваща и други полета например различни събирания празнуване на рождени дни или пък дейности свързани с развитието на детето, като училищни успехи, постижения и др. Това са най-често значими и положителни житейски събития, в които умишлено единия родител се държи настрана, започва да се създава нездрава привързаност на детето само към единия от родителите, който полага грижи. В последствие се започват постепенни атаки на единия родител пред самото дете и кампания по „очерняне” на другия родител.
Освен това тези обекти на атака се разширяват например подигравки относно новия партньор на другия родител, не му се позволява да носи дрехите подарени му от него или да си играе с играчки под предлог, че на са за неговата възраст и т.н.
Отчуждителят завзема все повече важни територии от живота на детето включва и цялата си фамилия, започва да оказва влияние във всички посоки на развитието на детето. В желанието си да отстрани отчуждения родител, отчуждителят постепенно започва самостоятелно да влияе върху всички важни аспекти от живота му.
И така постепенно програмираното дете взема инициативата в свои ръце. Започва да мрази и ненавижда другия родител и няма нужда за това от контролиращия и вменяващия му това, постепенно се формира като негова нагласа и концепция. Отчуждаващия родител се кълне, че не може да направи нищо, че това е мнението на самото дете и създава картина на безпомощност пред околните вкл. и институциите. Но всъщност скрито го подкрепя по отношение на поведението на отхвърляне. Позволява се на детето да прави избори относно другия родител, предоставят се права и отговорности неподходящи за неговата възраст. Стига се до абсурдни рационализации включващи дори физически и/или психически тормоз и не се разпознават на малко по-късен етап от специалистите вече, които не са квалифицирани психолози, защото детето е крайно убедено в чувствата, които демонстрира. При PAS се създава се една дихотомия, чувствата са само еднопосочни – единия родител е само добър а другия само лош. Детето започва автоматично да заема страна само в полза на единия, без да подлага на съмнение това. Например щом веднъж е вменено, че бащата е лъжец и неудачник, той винаги ще бъде такъв в очите на детето и то винаги ще твърди, че той лъже. Формира се феномена на личното мнение, детето винаги изтъква, че това е неговото мнение и то не му е натрапено от никого. Те не изпитват чувство на вина в отхвърляне на другия родител. Не показват благодарност за финансовата подкрепа, подаръците и всички усилия, които той полага, започват да ги приемат, като нещо дължимо. Децата възпроизвеждат сценария на отчуждаващия родител при това често пъти необратимо. И така целта е постигната но са нанесени трайни и често злокачествени емоционални щети върху собственото дете. Отнето му е правото на обич, привързаност, споделяне и нормалната човешка потребност от двама родители.
Ето защо PAS е едновременно форма на насилие и говори за тежък дефицит на родителя, който го причинява. Той носи необратими последици върху психиката, самооценката и душевността на вече порасналия индивид, като го „осакатява”. Той трудно изгражда доверие, трайна привързаност към някого, има нестабилни и повърхностни интимни взаимоотношения, границите му често са размити, идентитета е дифузен. В най-тежките случаи на PAS се стига и до психопатология - такива индивиди се изграждат с психопатна структура на характера. Ако той не бъде преодолян може да се развият поведенчески проблеми в по-късен етап на развитие.
Може да Ви помогне квалифициран психолог или психотерапевт но работата е продължителна и трябва да се осъзнае, че тук се касае и за форма на агресия въпреки, че често е маскирана. Не е решение избягването на разговори за родителя, с който детето не живее. По този начин не се премахват негативните чувства и емоции. С помощта на специалист трябва да се формира положително отношение към другия родител. Ако не се работи в тази посока, всяка среща, всеки контакт с другия родител ще отключва отново и отново поредния стресогенен момент. Това постепенно води до дистрес и сериозно подкопава емоционалното му равновесие. Трябва да се избягва допълнителното травмиране на детето, защото при среща с двамата родители обикновено възникват конфликти, породени от трайния негативизъм помежду им. Всичко казано дотук потвърждава, безспорно, че родителството е една от най-големите отговорности наред със всички позитиви, които носи то.
Клиничен Психолог:Милена Михайлова